Христо Нейков носеше вроден артистизъм и чувство за хумор, понякога надминаващо и това на неговия вуйчо – Дечко Узунов. Съчетаваше аристократизъм с усет към първичността и към завладяващата непосредственост на българина. Беше ценител на буйството в празничното селско веселие и ритуали на шопкините, откри в тях хубост, равна на античните вакханки. Създаде „Отвличането на вакарелките“, качени на биволи, не по-малко съблазнителни в своята опияняваща езда от тази на сабинянките. Умееше да надникне в най-интимните страни на бита без пошлост и да превърне плевнята в храм на живота, както ярема на каруцата извиси до Разпятието.В цикъла „Езически празници“ графичните листи напомнят антични сюжети и ни отвеждат към усещането за съдбовността на един народ, както го срещаме при Гоя. Жените не са яхнали конете, в съзвучие с любимите на романтизма и сантиментализма сцени, а яздят биволи. Жени в плевнята, къпещи се, мечтаещи, любещи се. Разпънати мъже, кръстът и колелото са неизбежни елементи.Литографиите му към „Конармия“ на Исак Бабел не са опит на нейното илюстриране. Те са личното гледище на Христо Нейков върху времето на големите надежди. Опит да се предаде епохата преди промяната на хората, годините, когато не са имали нужда от стихове за себе си и не са мислели за извършен подвиг. Начинът, по който рефлексът му към близкото минало и наболели проблеми на съвремието се проявяваше, насочва и към Борис Ангелушев и Илия Бешков, и към Ренато Гутузо. Така в темите за саможертвата, пътя и човешкия живот – тематичен кръг, познат не от вчера, Христо Нейков внася своята лепта.
Related
Related